ВКС дава зелена светлина на искове по ЗОДОВ за нарушаване правото на ЕС

ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 269/08.05.2015 г.

гр. д. № 1867/2015 г. по оп. на ВКС, Трето гражданско отделение

/извадка; подчертаване и линкове - Х.В./

...

По поставения въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване („Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4 пар. 3 от ДЕС - този по ЗОДОВ, общият исков ред или друг ред за защита?”), съдът приема следното:

Съгласно принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4 пар. 3 от ДЕС, държавите-членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. 

От този общ принцип произтичат редица конкретни задължения - в това число и за националните съдилища, някои от които са закрепени в Договорите, а други са изведени в практиката на Съда на ЕС. От него следва и института на отговорността на държавите-членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §33/. Вредата може да е причинена от всеки държавен орган - в това число и от национална юрисдикция /съдебен орган/, действаща като последна инстанция /Gerhard Kobler v.Austria (С-224/01), Traghetti del Mediteraneo v. Italian Stare (С-173/03)/. Касае се за обективна отговорност, при която се преценява характера на извършеното нарушение, а не вината на решаващия състав. Фактическият й състав включва общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, достатъчно сериозно нарушение на тази общностна норма, пряка причинна връзка между нарушението и вредата. Концепцията за извъндоговорната отговорност на държавата за вреди е въведена постепенно с три знакови решения на Съда на ЕС /Frankovich and others v.Italian Stare; Brasserie du Pecheur и Factortame; Kobler/, които установяват елементите на фактическия й състав и стандартите във връзка с процесуалния ред за реализирането й.

В решението по делото Francovich изрично е посочено, че държавата е длъжна да отстрани последиците от причинените вреди в рамките на националното право относно отговорността на държавата. Отразено е, че поради липса на регламентация в правото на Общността, именно националният правов ред на отделните държави-членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите производства, по реда на които може да бъде реализирана нейната отговорност за вреди от нарушения на правото на ЕС. От друга страна материалните и процесуалните условия на този ред не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното право /принцип на равностойност/, и не могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение /принцип на ефективност/ /Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, §.42-43/. 

От цитираната практика следва извода, че националните законодателства трябва да предвидят съответните правила за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право при спазване на посочените по-горе изисквания. Същевременно, компетентни да разгледат тези искове са националните съдилища - които имат обща компетентност да разглеждат спорове, свързани с прилагането на общностното право, и са призвани да дадат защита на произтичащите от него права на частноправните субекти, съобразно установените във вътрешния ред средства за защита. Именно от задължението им да приложат института на извъндоговорната отговорност на държавата следва и правомощието им - при липса на изрична законодателна уредба съобразно посоченото по-горе, да определят правилата, по които тази отговорност ще бъде реализирана, респективно - при наличие на такава уредба, която нарушава принципите на ефективност и еквивалентност, да не приложат съответните национални норми, които противоречат на установените от Съда на ЕС стандарти – и по този начин да осигурят незабавна защита на произтичащите от общностните норми права. По този начин те ще обезпечат във всички случаи /със или без надлежна законодателна уредба/ реализирането на извъндоговорната отговорност на държавата по силата на непосредствената приложимост на общностните норми.

Предвид всичко посочено по-горе и с оглед установените с практиката на Съда на ЕС изисквания, настоящият състав на ВКС приема, че по българското право отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право, произтичаща от чл. 4 пар. 3 ДЕС, следва да бъде реализирана по процесуалния ред на ЗОДОВ. 

Съображенията за това са следните:

От една страна в националното ни право липсва специално уредено производство, по което да се реализира отговорността на държавата за вреди от нарушения на общностното право. От друга страна предявените пред националния съд искове за обезщетяване на тези вреди следва да бъдат разгледани – и то по ред, който не е по-неблагоприятен отколкото този за подобни искове, засягащи само нациналното право. Такъв ред за сходни искове представлява редът по ЗОДОВ.

Това е единственият предвиден във вътрешното законодателство специален ред за разглеждане на искове, свързани с отговорността на държавата за вреди – като законът е създаден предвид общата разпоредбата на чл. 7 от Конституцията на Република България за отговорност на държавата за вреди от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица. В предметния му обхват е включена отговорност от незаконни актове, действия и бездействия на администрацията /чл. 1 ЗОДОВ/; от дейност на правозащитните органи /чл. 2 ЗОДОВ/; от дейност на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество /чл. 2а ЗОДОВ/; от дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок /чл. 2б ЗОДОВ./.

Касае се за обективна отговорност /каквато е и извъндоговорната отговорност на държавата по чл. 4 пар. 3 ДЕС/ - при която се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице /чл. 4 ЗОДОВ/.

Видно и от конкретните подробно предвидени в съответните законови разпоредби хипотези, част от тях предпоставят признаване на съответния акт, от който произтичат вредите, за незаконен и отмяната му. Друга част, обаче, не изискват предварително установяване на извършеното нарушение в друго производство - а предполагат извършване на конкретна преценка от сезирания по реда на ЗОДОВ съд за това дали е налице действие в нарушение на изисквания на съответното национално или международно /Е./ право /напр. чл. 2б ЗОДОВ, чл. 2 ал. 1 т. 2 ЗОДОВ/. Подобна преценка – дали от държавата /чрез съответните й органи/ е нарушена общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, следва да извърши и националният съд в изследването си дали е налице фактическия състав на извъндоговорната отговорност на държава-членка /Brasserie du Pecheur и Factortame/.

При тези обстоятелства, в резултат на сравнението относно конкретизираните по-горе предмет, основание и основни характеристики на исковете за отговорност на държавата за вреди по ЗОДОВ и на тези за извъндоговорната отговорност на държавата за нарушения на общностното право, настоящият състав приема, че се касае за сходни искове и че именно процесуалният ред по ЗОДОВ съставлява ред, предвиден за „подобни искове” по националното право - по смисъла на решението по делото Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C9/90, § 42-43 /съдържащият се в чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД режим на деликтна отговорност не е подходящ за реализиране на отговорността на държавата за вреди, произтекли от неспазване на правото на ЕС – доколкото съгласно чл. 45 ЗЗД подлежат на поправяне вредите, които са причинени виновно (макар и вината да се предполага до доказване на противното), а според изискванията на правото на ЕС отговорността, която носи държавата за нарушаване на задълженията си, произтичащи от Договорите, е обективна/. Поради това и прилагането му за разглеждане и на исковете за извъндоговорната отговорност на държавата осигурява спазването на изискването приложимият процесуален ред да не е по-неблагоприятен отколкото при подобни искове, засягащи само националното право /т.е. на принципа на равностойността/.

Същевременно използването му удовлетворява и произтичащото от принципа на ефективността изискване този ред да не прави практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение. Това е така, доколкото в ЗОДОВ са предвидени специални правила, улесняващи достъпа до съд за предявяване на съответните искове – държавните такси са във фиксиран минимален размер /10 лв. за физическо лице и 25 лв. за юридическо лице /чл. 9а ЗОДОВ вр. с чл. 2а от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/, а разноските по делата и изпълнението не се внасят предварително /чл. 9а ЗОДОВ/. 

По касационната жалба. 

Ищецът – касатор в настоящото производство, е предявил иск с правно основание чл. 4 пар. 3 ДЕС - претендирайки обезщетение за нанесени му вреди от окончателен съден акт, с който твърди, че се нарушава общностното право; искът е насочен солидарно и срещу Народното събрание и Националната агенция за приходите. 

С оглед отговора на правния въпрос, даден по-горе, следва да се приеме, че процесуалният ред за разглеждането му е този по ЗОДОВ. При тези обстоятелства дължимата държавна такса, платима при предявяване на иска, е в размер на 25 лв. /чл. 9а ЗОДОВ вр. с чл. 2а т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/. Тя е била надлежно платена при предявяването му, а указанията за оставяне на производството без движение с искане за плащане на допълнителен размер държавна такса са били неправилни. При това положение неизпълнението им не съставлява основание за връщане на исковата молба, респективно определението, с което първоинстанционният съд я е върнал и е прекратил производството, е незаконосъобразно. Като го е потвърдил, въззивният съд е постановил незаконосъобразен акт. Той трябва да бъде отменен, а делото – да бъде върнато на СГС за продължаване извършването на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на предявените искове с правно основание чл. 4 пар. 3 ДЕС по реда на ЗОДОВ. 

Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

...

ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за извършване на по-нататъшни процесуални действия по разглеждане на предявените искове.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

П.: ЧЛЕНОВЕ:


Забележка: Определението е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, поради което дава принципно разрешение на поставения правен въпрос, приложимо при разрешаване на сходни казуси от съдилищата.

Публикувано в: